Адвокати и граждани излязоха на протест пред Съдебната палата в Русе срещу избора на нов главен прокурор. „Тук съм на първо място като гражданин и на второ място като адвокат.
С голямо желание и с любов към справедливостта съм завършила тази специалност и съм станала адвокат и считам като свой морален дълг да съм тук, за да изразя абсолютното си несъгласие с номинацията за главен прокурор на Борислав Сарафов, защото както ние, адвокатите, по нашия етичен кодекс имаме изискване за независимост и безпристрастност, така, който е чел и Кодекса за етичните правила на магистратите, би трябвало да знае, че тези принципи, независимост, безпристрастност съвпадат“, обясни адвокат Лидия Пенева. Адвокат Светослав Михов заяви, че Висшият съдебен съвет е с изтекъл мандат. „По тази причина считам, че не би следвало нему да се доверява такъв избор. На второ място г-н Сарафов, когото не познавам нито в лично качество, нито в професионално, както и не мога да оценя неговите професионални възможности, но мога да оценя факта, че за продължителен период от време той беше заместник на Гешев. След като Гешев бе низвергнат, не знам дали справедливо или не, но това е факт, аз не виждам с какво неговият заместник, който дълго време е бил в колаборация с него, да бъде избиран на неговата позиция. За мен това е нелогично, неправилно и не следва да се допуска“, каза адвокат Михов.
Народно читалище „Заря“ в Минерални бани организира инициативата „Да си спомним за Йордан Радичков!“ В библиотеката на читалището бяха подредени книгите на големия български писател. Освен това то представи пътя на Радичков във времето и неговите книги.
Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във в-к „Вечерни новини“ (1954-1960) и в „Българска кинематография“ (1960-1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото в Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.
Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др.
През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази) Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по онова време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969).
През 1970-те години публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.
През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си: излизат сборниците с разкази „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострадата“ (1999) и „Пупаво време“ (2000) – с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.