С Ардино – в сърцето…

Ardino 1Живко ТЕНЕВ
За първи път попаднах в Ардино, когато съм бил едва на 5-6 години. Не си спомням почти нищо от това как е изглеждал градът в средата на 60-те, но и досега в паметта ми неизменно присъстват „Белите брези” щом стане въпрос за Ардино. Никога не съм предполагал, че по-късно съдбата ще ми предостави възможността да общувам с много и различни градове в страната. Затова преценката, която правя в този материал не е изградена на базата на краткотрайни впечатления в екскурзиантски стил. Далеч съм и от мисълта да правя предизборна реклама на когото и да било, но реших да напиша този материал, без оглед на това, че вече сме почти на старта в надпреварата за местните избори. Просто искам да разкажа за Ардино, защото това е град, който рязко се отличава от всички останали градове в страната.
Работата ми като журналист в информационна агенция ми дава възможност през последните десетина години да наблюдавам съвсем отблизо различни малки градчета. Сред тях е и Ардино. През това време съм публикувал стотици информации за тях, но Ардино е нещо коренно различно. Първия път, по време на журналистическата ми работа, когато попаднах в Ардино бе след един почти случаен разговор по стационарен телефон, взет от сайта на общината. Както винаги в подобни случаи, търсех кмета. Оказа се, че на отсрещната страна е именно кмета Ресми Мурад. Поисках едно интервю и се уговорихме кога ще го направим. Само искам да допълня, че във всяка средностатистическа българска община на тези телефони обикновено отговарят разни секретарки, полусекретарки и каква ли не още бюрократична паплач, чиято единствена цел е да покрие кмета, когато разбере, че от другата страна стои журналист. Ако пък си отишъл без предварителна уговорка, мисията се оказва по-невъзможна. Барикадите издигани от различни служители пред пишещите братя са толкова внушителни, че просто няма смисъл да се набутваш и с транспортни разходи, без значение, че може да си отишъл съвсем добронамерено, това никой не си го и помисля.
Неслучайно ви разказах тази случка с кмета, защото една древна мъдрост казва, че когато влизаш в един град, има значение през коя порта ще минеш. И сега като контрапункт на това, ще ви разкажа нещо, случило се през последната година. Бях решил да отида в Ардино абсолютно инкогнито, без да се обаждам на никой от вече многобройните ми приятели и познати. Не бях изминал и 100 метра по улиците на града, когато телефонът ми буквално прегря от обаждания. Звъняха ми моите ардински приятели и разговорът започваше с това: – „Здравей, ти май си в града, а не се обаждаш?”
Това, което ви разказах е нещо, което неминуемо ще се случи, след 10 години, през които ти си наблюдавал този град, почти като на дланта си, съпреживявал си неговите болки и сполуки и си ги правил достояние на цял един народ. Не съм ги броил, но грубо пресметнато през цялото това време сигурно съм направил над 7-8 хиляди публикации за този град. Всяка от тях е частица от неговия живот. Няма да се спирам на това, то не е чак толкова важно, искам само да кажа, че целият този огромен информационен поток протекъл през мен ми даде възможност да се докосна до духа на това градче. Ето това е нещото, за което искам да ви разкажа. Ардинците са пръснати навсякъде по света. Но когато стане въпрос за Ардино, те знаят, помнят и уважават всеки човек, излязъл някога от този град. Може той да не е допринесъл с нищо конкретно за града, но това няма абсолютно никакво значение. Той е уважаван заради резултатите, които е постигнал в работата си и в живота, там където живее – и това е така, защото той е ардинчанин. Може човекът излязъл от Ардино да е станал известен хирург, или примерно високопоставен чиновник от една страна, или да речем, е създал собствена баничарница, това не е от значение, уважението е еднакво. В този смисъл Ардино е едно малко, но същевременно космополитно градче, чиято духовна сила се съизмерва с тази на мегаполиси като Истанбул, Лондон и Париж.
Ето това нещо не може да се види на никое друго място в България. Там излезеш ли от малкия град, в който живееш, и на шестия ден вече си забравен. Но не е само това, ти вече си персона нон-грата, защото си дръзнал да напуснеш гнездото. Към тебе вече се гледа с други очи и с немалка доза завист. Кажете ми какво бъдеще може да се очаква от такива градове.
Обичам да разказвам на приятелите ми още една история. Наши истанбулски приятели ни уредиха разходка с автобус за да разгледаме част от забележителностите на Истанбул. Изведнъж в автобуса се понесоха звуците на величествена родопска песен. Тя се понесе като голяма и красива птица, премина през стъклата на автобуса и полетя размахвайки криле към небето. Пееха момичетата от групата за родопски фолклор в Ардино. Шофьорът на автобуса, който никога не е бил в България, поиска да му разкажат за какво се говори в тази песен. И в самия крой на деня, минути преди да ни остави пред хотела, той пожела момичетата отново да му изпеят същата песен.
Ето това е Ардино. Една магия, която грабва сърцето ти завинаги. Ти може и да не си роден дори в този град, но завинаги оставаш негов пленник, в добрия смисъл на думата. Бих могъл да разкажа още десетки истории, свързани с Ардино и неговите хора, но по интересното е това, че не съм единствено аз допуснатият до същината и духа на това градче. Сред тези има много известни поети, писатели, художници, които не са родени на това място, но завинаги остават свързани с него.